Реших първата ми публикация да се казва "Тръпка", защото съм вдъхновена от трилогията "Тръпка", "Копнеж" и "Завинаги" на моята любима писателка Маги Стийвотър. В книгата й се разказва за любов между върколак и момиче.. спасено от него, когато е била нападната в гората от неговата глутница. Така години наред той стои в гората, гледайки я.. отдалеч, знаейки, че когато лятото отново стане човек тя ще го чака.. Това е тръпка.. не близостта, не погледа, а онова чувство.. че има някой там , някъде.. който си мисли за теб, който те чака..
И така.. ако някой изпита нужда от това да види, да прегърне... някого.. това е тръпка. Най-истинското, най-прекрасното и истинско чувство.. в любовта. Няма ли тръпка мили хора, няма и любов. Дори онези пеперуди в стомаха .. и те са свързани с тръпката. Сигурна съм, че повечето знаят това.. и съм сигурна, че има и такива, които не са изпитвали това чувство. Но ако случайно.. някога изпитате... това чувство.. не го пренебрегвайте.. Отдайте му се! Изпитайте го... ♡
Резюме на "Тръпка" от Маги Стийвотър.
Студът. Гората. Вълците. Жегата. Докосването. Целувките. Тайните. Тръпката. Нейният вълк. Неговото лятно момиче. Белезите от миналото, крехкото настояще, невъзможното бъдеще...ГрейсЗадържах погледа си върху очите на вълка толкова дълго, колкото можах. Бяха ярки, искрящожълти. От толкова близо виждах, че са изпъстрени с всеки нюанс на златистото и светлокафявото. Не исках да отмества очите си от мен. И той не го стори. Исках да се пресегна, да сграбча козината му, да го придърпам към мен, но дланите ми лежаха безпомощни, ръцете ми бяха замръзнали край тялото.Вече не можех да си спомня какво представляваше топлината.Едно мигване по-късно и жълтоокия вълк вече го нямаше. Другите от глутницата се скупчваха над мен, задушаваха ме. Нямаше слънце, нямаше светлина. Умирах. Не можех да си спомня как изглеждаше небето.СамТогава видях очите й. Будни. Живи. Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчвайки някаква ужасяваща откровеност. Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не бе резултат от гнева. Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми. Раздирах се отвътре и отвън. Нейният живот. Моят живот.Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал - мъничък, лежащ в снега окървавен ангел, който те се канеха да разкъсат.Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това. И ги спрях.
